Защо едни страни са богати и поддържат висок стандарт на живот, а други се провалят? С изследването си по темата трима учени си поделиха тазгодишната Нобелова награда за икономика. Според Дарон Аджемоглу, Саймън Джонсън и Джеймс Робинсън разликите в просперитета на държавите до голяма степен могат да се обяснят с наличието или отсъствието на работещи институции. Обществата, в които няма върховенство на закона, а институциите експлоатират населението, не генерират растеж и промяна към по-добро. Аджемоглу, Джонсън и Робинсън са влиятелни икономисти и политолози, известни със съвместната си работа върху връзката между политическите институции, икономическото развитие и дългосрочния просперитет. Аджемоглу и Джонсън са професори в Масачузетския технологичен институт (MIT), а Робинсън работи за Чикагския университет. Трима икономисти си поделят отличието, което носи и парична награда 11 млн. шведски крони (1 млн. щатски долара). „България има много лошо институционално наследство“, казва през 2014 г. в интервю за „Капитал“ един от лауреатите, Джеймс Робинсън, посочвайки периода, в който страната е част от Османската империя, а по-късно и попада в зоната на влияние на Съветския съюз. „Всъщност почти никога в своята история тя не е била функционираща демокрация“, припомня Робинсън.
Най-богатите 20% от страните в света сега са около 30 пъти по-богати от най-бедните 20%, а разликата между тях е постоянна. Въпреки че положението на най-бедните страни с времето се подобрява, те не успяват да настигнат най-проспериращите. „Тазгодишните лауреати откриха нови и убедителни доказателства за едно от обясненията за тази постоянна пропаст“, посочва Нобеловият комитет. Чрез своите изследвания, базирани на реални данни и исторически примери, те показват как институциите могат да обяснят защо някои страни остават в бедност, докато други постигат значителен икономически напредък. Работата им предоставя ново разбиране за причините за икономическите неравенства в глобален мащаб, като обръща специално внимание на историческите корени на тези различия и как те могат да бъдат преодолени чрез институционална промяна. Такава промяна обаче, дори ползите от нея да са ясни, е трудна и бавна и среща съпротива от установените интереси, посочват икономистите. Аджемоглу и Робинсън разглеждат въпроса в своята книга от 2012 г., озаглавена „Защо нациите се провалят“. Книгата започва със сравнение на жизнения стандарт в два града с едно и също име, Ногалес – единия в Аризона, а другия на юг от границата в мексиканския регион Сонора. Докато някои икономисти твърдят, че различията в климата, селското стопанство и културата имат огромно въздействие върху просперитета на дадено място, Аджемоглу и Робинсън твърдят, че живеещите в Ногалес, Аризона, са по-здрави и по-богати благодарение на по-развитите при тях местни институции. „Нашият аргумент е, че авторитарният растеж е по-нестабилен и като цяло не води до много бързи и оригинални иновации“, казва Аджемоглу по време на церемонията по обявяването, цитиран от CNN. „Но моята гледна точка като цяло е, че на тези авторитарни режими поради различни причини ще им е по-трудно да постигат дългосрочни, устойчиви иновационни резултати“, допълва той. Още по-популярно и значимо тяхно изследване е публикувано през 2001 г. Става дума за „Колониалният произход на сравнителното развитие: Емпирично изследване“, което се превръща в едно от най-цитираните икономически изследвания. В него те разработват схема за класифициране на институциите, разделяйки ги на „инклузивни“ (които се стремят да споделят просперитета) и „екстрактивни“ (където малка група извлича ресурси от останалото население). Инклузивните институции насърчават инвестиции в човешки и физически капитал, докато екстрактивните обезкуражават такива инвестиции.
Икономистите използват подхода на „инструменталните променливи“, за да решат въпроса дали развитието води до либерализъм, или обратното. Този подход се основава на различията в смъртността на заселниците, за да се определи кои европейски колонии развиват инклузивни институции и кои развиват екстрактивни такива. В колониите с висока смъртност сред заселниците, дължаща се на липсата на адаптация на европейците към тропическите болести, колониалните сили използват местната работна ръка. Ниските нива на смъртност в англоезичните колонии като Америка, Австралия и Канада привличат европейски заселници, които получават шанс да споделят богатството чрез частна собственост и свободни пазари. Това довежда до „обрат на съдбата“ сред колониите. Най-богатите през 1500 г., измерено чрез степента на урбанизация, стават най-бедни в модерната епоха – резултат, който остава валиден дори след изключването на „новите Европи“ като Северна Америка и Австралия. Аджемоглу, Джонсън и Робинсън предполагат, че по-голямото богатство на някогашните богати колонии е довело до развитието на екстрактивни методи, докато по-високата популация е осигурила работна сила, която може да бъде принудена да работи в мини и плантации. В по-късни изследвания те допълват аргументите си с „квазиексперимент“ от разделянето на Северна и Южна Корея, където едната половина от полуострова става богата либерална демокрация, докато другата остава авторитарна и бедна. Дори след деколонизацията местните елити често запазват екстрактивните институции. В изследване, озаглавено „Защо Африка е бедна?“, Аджемоглу и Робинсън разглеждат бум на какаото в Гана. При британската администрация колонизаторите делегират управлението на местните „вождове“, вместо да улесняват създаването на частна собственост. Инфраструктурата, изградена от британците, като железопътните линии е служила за нуждите на метрополията, а не за вътрешен растеж. Британските управители отказват молби от какаови фермери за изграждане на пътища, за да поддържат печалбите от железопътния транспорт. След независимостта маркетинговият борд за какао продължава да се използва като система за извличане на богатство, макар че вече служи на местните елити, разказва The Economist.
Изследванията върху историческата устойчивост на институциите с използване на квазиекспериментални техники като инструменталните променливи стават изключително популярни през последните три десетилетия. Както често се случва с емпиричната икономическа работа, методите на лауреатите са били поставяни под въпрос. Дейвид Албои от Университета на Илинойс твърди, че оценките за смъртността на заселниците са били неправилни и селективно цитирани, за да подкрепят хипотезата на авторите. Едуард Глейзър от Харвардския университет отбелязва, че има други начини, по които смъртността на заселниците може да повлияе на растежа, освен чрез институциите. Например европейците са донесли и образование със себе си. Независимо от дебатите относно методите, изследванията на лауреатите несъмнено демонстрират значението на историческата специфичност, което изведе икономиката на развитието от абстрактните модели на растеж. Макар Аджемоглу, Джонсън и Робинсън да не са дали пълно обяснение за това защо някои страни са богати, а други бедни, по-късните поколения икономисти имат солидна основа, върху която да изграждат, заключава The Economist.
Официалното название на познатата като Нобелова награда за икономика е всъщност награда на Шведската централна банка за икономически науки в памет на Алфред Нобел. За разлика от тези за физика, химия, медицина, литература и мир, тя не е учредена от шведския индустриалец, а от централната банка през 1968 г. Миналата година с нея беше удостоена икономистката Клаудия Голдин, професор в Харвардския университет, за изследването ѝ върху жените и пазара на труда. Използвайки данни от САЩ за повече от 200 години, Голдин показа как се променя разликата в заплащането между жените и мъжете и как тази разлика в много случаи се появява, когато жената роди първото си дете. Сред най-известните носители на наградата са Фридрих Хайек през 1974 г., който се аргументира в защита на капитализма и свободния пазар, Милтън Фридман, който печели през 1976 г. за работата си върху монетаризма, и Амартия Сен през 1998 г., известен с изследванията си на икономиката на благоденствието. Бившият председател на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке беше един от тримата лауреати през 2022 г., за своя анализ на Голямата депресия от 1929 – 1939 г. и ролята на банките при икономически кризи.
Източник:
Минков, Васил. Нобеловата награда за икономика: Защо едни държави са бедни, а други просперират. Достъпен от: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2024/10/14/4688353_roliata_na_instituciite_za_prosperiteta_na_naciite/.
17 окт 2024
